Какво ако целта не е детето да ни слуша?

или

Как да отгледаме непослушни деца?

Поредната делнична вечер. Време е за сън, но играчките са все така по земята и трудно намираш къде да стъпиш. Спомняш си за болезненото усещане от „онази” реклама на „Лего”, в която настъпваш една част от конструктора…ооох!

И мотивацията ти да „овладееш силата” нараства! Напомняш един, два, три пъти… Гласът ти може би става вледеняващо равен. Или отчаяно по-висок. Или плашещо нисък (а-ла Дарт Вейдър). И детето ти най-накрая се спретва и действа. Къде с недоволство, къде със страх. И някак „силата” не се усеща приятно – нещо и на теб отвътре не ти е съвсем наред. Защо не чувстваш удовлетворение? Нали в крайна сметка играчките вече не са по пода и може да се приготвяте за сън?

Представихте ли си го? Или няма нужда? 😉 

В такива моменти лесно се подхлъзваме върху това как да накараме детето да ни слуша. И някак пренебрегваме, потискаме (и даже постепенно спираме да забелязваме) собствения си глас, който казва: “Как ми се иска да става по друг начин!”. 

Много от нас като възрастни споделяме този копнеж да се справяме в предизвикателни ситуации с децата си с повече лекота. И същевременно ни е трудно да излезем от наложилото се разбиране за „послушните деца”. За жалост все още за много родители и учители послушанието е най-важният показател за добро поведение на детето и за отлично справяне за възрастния във възпитателния/образователния процес. Звучат ли ви познато следните примери:

„Ако слушаш и си прибереш играчките до 5 мин., ще ти прочета приказка!”

„Да слушаш госпожата, чуваш ли?!”

„Голям да пораснеш и да слушаш мама и татко!”

„Да бъдете послушни, докато ме няма!”

„Ако ме слушате, ще ви пусна през голямото междучасие на двора.”

„Много да те слушат децата у дома!”

И все пак имаме ли яснота за следното:

Аз послушно дете ли искам да възпитавам? 

Което веднага и винаги да изпълнява това, което му казват? 

Без възражения. Без съпротива.

Без да се замисля и без допълнителни въпроси “Ама, защооо?”! 

И без цупене, тръшкане. Напротив – с усмивка и добро настроение!

Т.е. можем ли да бъдем честни пред себе си – искам ли детето да се подчинява и аз да изпитвам лекота и удовлетворение, че се справям?

Звучи някак неудобно май?! Отвъд темата дали това е възможно, реалистично (и с надежда, че сме на етап в своето развитие като вид, когато тя вече не ни е на дневен ред), има и друг въпрос, който си струва да си зададем:

Какво всъщност ми е важно детето да научи от начина, по който преминаваме през подобни ситуации?

Говорим много за развиването на независими осъзнати личности, които да могат да отстояват себе си, да зачитат и поставят граници с уважение, които да мислят самостоятелно и да взимат решения за това, което в действителност им е важно. 

Възможно ли е това, ако някой друг постоянно решава вместо тях?

Има томове информация по темата. В случая отново стесняваме фокуса през призмата на Ненасилствената комуникация, която предлага да погледнем отвъд послушанието и с емпатия да потърсим начини за сътрудничество, в които има място както за нуждите на детето, така и за тези на възрастния. И защото послушанието и насилието в колективното ни съзнание, имаме да признаем, че вървят ръка за ръка.

Как би могъл да изглежда този ННК подход в ежедневието? 

Вместо отново да кажем: „Колко пъти трябва да ти повтарям да си прибереш играчките?! Хайде, моля те!“, можем да опитаме емпатично:

„Изглежда ми, че още ти се играе, така ли е? А на мен вече ми се спи и ми е важно да можем да се приготвим за сън. Какво мислиш – как да направим така, че и на двамата да ни е добре?“

Това не е магическа реплика, която гарантира съгласие и сътрудничество. Много вероятно е контексът във всяка ситуация да е различен. И имаме да го забележим и да се съобразим с него в дадения момент, без да поставяме под общ знаменател всички подобни случки. 

И не означава също да се откажем от границите си. Означава да опитаме да разберем какво е важно за всеки от нас и да потърсим решение заедно.

Преди да се обърнем към детето, можем да започнем с няколко въпроса с емпатия към самите себе си:

• Какво се случва в мен в този момент – отвъд автоматичната мисъл, че детето не ме слуша?

• Какво усещам/ чувствам?

• От какво имам нужда сега? И какво всъщност ми е важно, отвъд „послушанието”?

• Какво може да е важно за детето ми точно сега?

• По какъв начин да поканя повече заедност и сътрудничество помежду ни и да се погрижим и за двете страни?

Не винаги е лесно да си зададем тези въпроси, особено когато сме уморени, бързаме или вече сме изгубили търпение. Сработва постепенно да развиваме способността си да забелязваме какво се случва и да избираме как да реагираме.

Да бъдем съзнателни за това, което преживяваме и да развиваме умението си да бъдем емпатични е ключово за общуването с децата ни, за да започнат да ни чуват и да се свързват с нас, а не просто да бъдат „послушни”. В този смисъл цитираме Мики Кащан  – обучител по ННК и активист за мир. В нейната статия “Свободата да не се подчиняваш”, тя пише:

„Емпатията е вътрешна опора за морален избор и съпротива срещу насилието.”

Вярваме, че това е особено актуално във времената, в които живеем. 

Автор: Боряна Петърнишки